IN MEMORIAM Гранитски за Иван Димов: Пластическите му видения пресъздават сънища наяве
Автор: Иван Гранитски
Иван Димов (1943-2024)
IN MEMORIAM
Ако словото е първоначално, то несъмнено рисунката е преддверието на всички начала. Преди да се материализира в словесни облици, тя е първичното изображение на прозрението, което предсказва същности, форми, структури. Всеки художник, проницателен представител на естествения живот, на вибриращите секрети на природата, въплътени даже в тривиално всекидневното вибриране на един падащ есенен лист, или вслушващ се в непредвидените дисонанси на неочаквани пролетни стихии, безконечни летни марани, поетични есенни съзерцания или избухливи зимни щормове, може би би трябвало да бъде зависещ на всеобхващащата естетическа идея на закона за единение на силата. Художникът Иван Димов има интуитивното чувство и схващане за вселенските параметри на този закон.
Изображенията на този създател показват странния език на тишината, на спокойствието, безмълвието и съзерцанието. Размишлявайки върху рисунките на Иван Димов, Греди Асса открива, че тишината държи ключа на всеки облик. Николай Майсторов пък разсъждава за рисунката като огледален облик на концепциите на креативната персона и показва, че тя е „ разголеният нерв на актьора “, а „ линията е пулсираща вена, по която тече силата от креативните откровения “. Ружа Маринска подчертава върху неповторимата характерна специфичност на рисунките на Иван Димов.
Според нея те са „ изтъкани от нервни възли, които не следват пластическа конструкция или образна логичност, а са особени смислови средоточия в образната тъкан “. На Ружа Маринска принадлежи и откритието, че художникът следва „ странните акценти на ръката, с които интуицията удостоверява мисълта “.
Пластическите видения на Иван Димов като че ли пресъздават сънища нескрито. Реещи се, съсредоточени в себе си облици на дами, птици, цветя, кучета, каручки, инсекти, църкви, делви, летящи прозорци и впрочем като в магичен калейдоскоп оформят необикновен свят на метафорични детонации. Рисунъчните влакна при Иван Димов сякаш изпридат безкрайното кълбо на фантазията, неспирния поток на подсъзнателни инвенции и намеци.
В такива случаи създателят като магьосник си играе със смесената техника – молив, туш, акварел, пастел, флумастер, даже химикал. И се раждат фантастични феерични приказки, причудливи пейзажи, сантиментални актови скици, съзерцаващи бленуващи фигури, обнажени женски тела на прага на вълшебни острови и прочие Иван Димов основава лична галактика, в която всичко е живо, хармонията сред органичното и неорганичното е цялостна и цялостна, пасторално-идиличните сънища се превъплъщават в ярка действителност и назад.
В ранните рисунки на Иван Димов доминират ефирният щрих, намекът, едвам загатнатият подтекст, внушението на непрестореност, безгрижност, веселба, непорочност („ Раздумка “, „ Момиче с шапка “, „ Забравени от Бога “, „ Горна баня “, „ Пладне “, „ Българско семейство “, „ Почивка на море “, „ Малкият човек “, „ Живот в полето “).
В по-късните му рисунки откриваме задълбочения пси-хологически прорез на лицата (ако приказваме за десетките впечатляващи портрети) и огромното засищане на груповите композиции с многопосочни културни намеци („ Под лозата “, „ Самота “, „ Живот на село “, „ Някаква вяра “, „ По-следната къща “, „ Малък свят “, „ Среща по пътя “, „ Завръщане на пролетта “, „ Разходка с коза “, „ Тъга за Родината “, „ Ослеко-вата къща “, „ Зимата на живота “, „ За кого бие камбаната “ и прочие ).
Художникът има обичани типажи, към които се връща непрекъснато през годините. Изкушава го да вземем за пример голото женско тяло, само че колкото и необичайно да е на пръв взор, еротиката тук е съвсем изцяло изместена от трагичното самовглъбяване.
Енергията на облиците у Иван Димов има най-различни, от време на време напълно странни и невероятни превъплъщения. Да разгледаме няколко емблематични в това отношение произведения.
В „ Пладне “ (туш, лави) виждаме сантиментални кончета да зобят от дребна каручка, немилостиво огряна от палещо слънце. Строгост, изчистеност на формата и дружно с това поетично съзерцаване. В друга картина – „ Българско семейство “ (туш, лави) патриархалното е застрашено от фрагментацията на модерните въздействия. Традиционната фамилна фотография – стопанинът седи строго и тържествено, с калпак и засукани възрожденски мустаки, а до него права от почитание и почит стои стопанката. За полата, естествено, се държи детето. Но цялата фактура е като пред мозаечен разпад. Дори обичайните носии мъчно се разпознават. Неумолимо надвисва чувството за един отиващ си към този момент свят. А в центъра на графиката ни следи жестокото око на Историята – безсърдечно и студено. В „ Малкият човек “ (молив, туш, акварел) откриваме директна алюзия за уединения в патриархалното си гнездо дребен човек (да си спомним, че претекстът въодушевява и поетите Борис Христов, Паруш Парушев, Деньо Денев и др.), обикалящ уютното си дворче с сантиментална асма пред къщурката. Пасторални, спокойни, омиротворяващи настроения и внушения.
Потопен в магията на съзерцанието, Иван Димов размишлява и естетическите му медитации раждат проникновени произведения, отдадени на конфликта и взаимообусловеността сред патриархалното и модерното.
В „ Под лозата “ да вземем за пример ни поразява чувството за патриархалното успокоение и насладата от труда – приведени селянки се грижат за цветя и други посеви. Но като че ли къщите зад тях се реят като разпръсващи се фрагменти – летящи стълбища, прозорци в небето, самотни делви, нереални структури, силуети – сякаш е непредотвратимо разпадането на патриархалния свят – внушава ни художникът. В „ Модел “ – „ Настроение “ художникът показва обнажени девойки в разнообразни ракурси, застинали ся-каш в обреден танц или просто медитиращи. Можем да назовем „ Модел “ или „ Настроение “ пластически въздишки, изобразителни ноктюрни, игра на молива и четката, до момента в който Съзнанието на художника се приготвя за по-мащабни планове.
Особено ослепителен като знак на патриархалния разпад е акварелът „ Последната къща “. Възрастната господарка е тъжна и сломена, като че ли се готви за панихида. И магаренце едно скръбно гледа по какъв начин кокошчици кълват последните зърна. Момиченце слиза за финален път по стълбите. Последната дюля грее с прощална светлина. Иван Димов усеща доста остро и мъчително грубостта, арогантността, цинизма, отчуждението на новото време, които убиват света на патриархалното успокоение, естетика и добросърдечие.
Но художникът има и други внушителни серии произведения, в които виждаме неудържимата му наслада от великолепието на живота, от многобагрието на природата – да вземем за пример „ Малък свят “, „ Завръщане на пролетта “ или „ Ежедневие “. Тези акварели демонстрират сантименталните сънища на създателя, в които се мержелеят танцуващи хора, кучета, къщи, кози, магаренца, щъркели, герани, ведра, слънца, ангели, камбани, колела от каруци – една прелестна космогония на селския стародавен свят. Тук безразделно владеят топлото възприятие, ярката палитра, чувството за ефирност и прозирност, положението на омиротворение и покой. Почти всяка нова експозиция на Иван Димов съдържа възхитен лиричен възпев на природата и индивида. Поначало Иван Димов е един от най-лиричните модерни български живописци. Години наред той опоетизира отечествената природа, любува се на сюжети от българското село, потапя се в патриархалната атмосфера, която е съвсем, уви, към този момент непозната за по-младите генерации, само че е заредена с мощната сила на националната еднаквост и със стародавни послания.
Иван Димов построява приказни, заредени с баладична светлина сюжети и облици. Отново ще забележим обичаните облици на българската жена, майка и баба, които се появяват като видения или в селския двор пред скромната къщурка, или на полето, леко попривели плещи, с ръце попукани от труд, с неизменимите забрадки, отдолу под които надничат нежните очи на тъгата, само че и на всеобхващащата обич. Българката съгласно Иван Димов е най-възвишеното нещо на света, тя е освен последовател на живота, само че и на нежните си рамене носи оцеляването на Отечеството през войни, преврати, метежи и впрочем обществени разтърсвания. Докато мъжете са в бран, тя се грижи за оцеляването, потомството и най-важно – съхранението на българската просвета, традиции и обреди, тъчейки черги и сукмани, из които наднича слънцето на божествена естетика, и пеейки национални песни, в които е въплътена хилядолетна мъдрост и хубост, възприятието за чест, дълг и достолепие.
Художникът отразява космогонията на пасторалния селски живот – изведнъж изскачат върху платното козички, овце, коне, биволи, кокошчици, щъркели, а по този начин също угари и синори, препускат шарени каручки, всичко се върти в възвишен хоровод.
Ако творбите, изпълнени в масло, имат по-плътна фактура и по тази причина изображенията са многопластови и полифонични, то акварелите излъчват особена ефирност, прозирност. Те припомнят поетични въздишки, лирически ноктюрни, импромптюта, сонати и оставят у нас чувството за незабележим мах на гълъбови криле, които приласкават страдащото и вълнуващото се сърце и душа на съвременника с музиката на небесните сфери.
Вероятно стотици са въодушевено спонтанните рисунки на Маестрото, в които тушът, моливът, химикалът, щрихират портрети, голи тела, интериори, пейзажи, а наслагваните повърхностно талази на акварела или дискретни мазки на пастела придават живот и непреодолимо обаяние на облика. Нека споменем единствено някои – „ Мома “, „ Елена “, „ Една минута за Мира “, „ Модел “, „ Портрет с ябълка “, „ Женска фигура “, „ Сутрин “, „ Настроение “, „ Седнала фигура “, „ Нереална рисунка “, „ Голо тяло “, серия рисунки по претекстове от Любомир Левчев и прочие
Иван Димов не може да има епигони, тъй като постоянно съответната концепция за творбата се ражда от особената волтова дъга на деликатност, замечтаност, метафорично благосъстояние на внушенията и изящност на рисунъка. Палитрата неслучайно също постоянно е надълбоко съдържателно стимулирана. Той заобикаля тежките тонове, студените цветове или ги вплита в изображение, чието общо подстрекателство е ярко възторжено, одически извисено и ангелически прозирно.
Иван Димов е по едно и също време обичаен и напредничав. И в рисунките си той непроменяемо сервира своите метафорични почитания и поклонения пред учителя си Илия Бешков и дружно с това настойчиво търси своя самостоятелен път, личните си истински художествени внушения. Като жадно за все ново и ново знание дете, той не се уморява да опитва, не се опасява от пътешествията в сферите на незнайното, където дири тайните знаци на образното знание.
Творецът е уверен, че какофонията от мрачни, трагични и жестоки послания, с които, уви, днешното размирно време потиска и зомбира индивидите, може да бъде преодоляна единствено с посланията на добротворството, добродушието, лъчезарието и братолюбието. А творбите на този пасторален идеалист и символичен метафорист са точно подобен ярък лъч в царството на мрака. Те зареждат наблюдаващия с силата на любовта, милосърдието, мъдростта и хубостта. И му разкриват неземната хубост на душата на облика.
